Пропускане към основното съдържание

Ветровитият град Чикаго и неговите трудови хора (част 1)


Разказ за Чикаго предполага да се започне с най-внушителното нещо в града – Сиърс тауър. Аз обаче ще започна от нещо, не по-малко впечатлително. И това са няколко от стоте хиляди българи, живеещи там.


Бай Иван изглежда като типичен балканец. През всичките си черти – от нервното каране на поверената му маршрутка по шест-лентовата магистрала, до грубоватото изтръскване на угарката от цигарата си през прозореца, тукашния манталитет не го е напуснал дори след 9 години прекарани оттатък Океана. Част от амплоато му е и лекото присвиване на очи и моменталното „Ама ти сега за какво си дошъл тука?”, наивно зададено в мига, в който разбира че сме сънародници.
Започвам разказа си именно с него – глава на семейство, един от над 100 хил. българи, живеещи наоколо, негласен „лидер” на група нашенци, които се допитват до многогодишния му имигрантски опит всеки път при нужда. Той е и един от първите, когото срещам след кацането си, а, предполагам, така е и за стотиците клиенти на същата хотелска верига.
Наричан почтително от доверените си хора бай Иван, вероятно заради възрастта и опита си, Иван Петров е около 55-годишен, родом от някакво село край Варна, чието име смотолевя набързо, сящаш е маловажен детайл от живота му. Дом за него и двамата му сина сега е Чикаго. Както и на още около 100 хил. български емигранти. Не ми е необходимо доказателство за това – за първите ми 15-20 мин на американска земя Иван е 4-ят българин, когото срещам. Нашите хора са буквално навсякъде – от гишетата за билети, през багажното обслужване, до шофьорите на маршрутки...
Всъщност летището в Чикаго е първият сбъсък с американската неспособност да строят на дребно. Леко стряскащо със сериозната си митническа проверка на влизане в страната и повече от приветливо, докато я напускаш, O’Hare е една от възможните спирки в САЩ за идващите от Европа пътници.
След френското „Шарл дьо Гол” очаквах и на чикагското летище да видя спа-центрове, зали за медитация и масаж. Може би ги пропуснах в олелията от терминали, безмитни магазини, ресторанти и прочее удобства за близо 76-те милиона пътници, които се извървяват оттук годишно, правейки го второ по натовареност летище в света. За любителите на статистиката мога да добавя, че летището приема полети от 60 различни точки на планетата, като ежедневно тук кацат или излитат между 2000-2500 самолета. Бързо ме застига и клюката-обяснение на какво се дължи масираното присъствие на българи сред персонала – от няколко години летището се стопанисва от поляк. Затова и сантиментът му към всякакви славянски субекти, живеещи наоколо. Почти целия персонал е съставен от сърби, албанци, укранци и поляци. Тук се намесва и демографията, която твърди, че повече на брой поляци и сърби на едно място има само в столиците на техните държави.
На Иван се пада честта да пренесе мен и двата ми куфара до скромното хотелче в Шилер парк. Той е шофьор на маршрутка. Работи това около 9 часа на ден, през последните 6 години. Донякъде е горд, че е намерил такава работа и се е задържал толкова време на нея, но от друга страна обмисля смяна в професията си. Признава, че този път със сигурност ще работи за някой от другите българи, развиващи бизнес в района. И заради спокойствието, и заради по-добрите условия, и възможността да избягаш от английската реч наоколо.
Бързо разбирам, че българите в Чикаго държат много на хората от своята черга. Често е срещано всичките работници в дадена фирма да са само българи, или пък да се наемат помежду си. Полу нашега, но като че ли по-скоро наистина Иван заявява, че винаги се намира помощ в труден момент – другар, или поне приятел на твоя другар ще може да протегне ръка ако ти потрябва кредит, застраховка или пък имаш проблем с визата.
Сегашното му занимание го събира с колеги и мениджъри индийци. Те са една от другите големи етнически групи наоколо. И като че ли всичките хотели край летището са стопанисвани от тях, през мениджмънта, до почистването.
Чикаго е третият по големина град в САЩ, а със деветте и половина милиона жители на градската си агломерация се нарежда на девето място в Западното полукълбо.
Наричат го по много начини – Ветровития град, Втория град, мястото, където нещата се случват... но нито едно описание не може да представи ритъма, в който тази многомилионна ---- пулсира 24 часа на ден.
Основан през 1837г, Чикаго се разширява бързо като размери и значимост. Главно заради местоположението си – служейки като свързваща точка между големите езера и река Мисисипи, а оттам и до Карибско море, градът расте заедно с нуждата от транспорт на стоки.
Няколко са крайъгълните камъни в историята му. Първият от тях е Големият пожар от 1871г, който унищожава около 1/3, основно от бизнес-сградите в града. Това слага началото на една мащабна промяна на плановете за града, превръщайки го в град със световно значение. Започва изграждането на нови и все по-високи сгради, включително и първия небостъргач с впечатляващите за тогавашното време – 10 етажа! Нараства и населението, като до 1900г то вече е 3млн. Сред другите маркери в линията на времето откриваме обръщането на течението на р.Чикаго, гангстерската ера от 20те години на миналия век и разрастването на същите ония кланници, на които Алеко Константинов посвещава страници наред в пътеписа си. По-възрастните американци биха отбелязали и паметния конгрес на Демократическата партия от 1968, а кореняците чикагци – избирането на Ричард Дейли за кмет през 1989г. Космополитните граждани на света ще добавят и построяването на Сиърс тауър през 1974г. Всяко от тези събития е ключово, за да виждам такъв Чикаго днес, близо 200 години след основаването му.
Вече съм в Шилер парк, едно от предградията на мегаполиса. Случайно се случва така, че хотелът ми е тук. Иначе този район е извесен с изключително многобройната група българи, които живеят наоколо. Нарочно се оглеждах, но повече от двойка литовци не видях. „Утеших” се с това, че кварталът е голям, пък и сега съм в робята на турист и време за губене няма!
Едва ли има друг град по света с толкова любопитна история на своя кмет. В общи линии фамилията на настоящия управник е свързана с властта в града от преди 50 години. Бащата Дейли изкарва на градоначалническия пост 21 години. В края на сегашния си мандат, шести поред, синът Ричард Дейли ще е навъртял с година повече. Интересно е как е изкарал толкова на този пост.
Когато идва на власт Ричард Дейли започва една продължителна, неуморна и много добре преценена политика за премахване на основните „язви” в града. За всичките си години в Общината изгражда над 70 мили нови улици, засажда над 500.000 дървета и завършва много агресивна и в крайна сметка успешна кампания за премахването на всички графити от града. Освен това, реновира мостовете по реката в централната част на града, както и налива $200млн. за подобренията на Navy Pier (зона за развлечения, станала един от символите на града със своето виенско колело). Днес само тази атракция привлича доходи от порядъка на $1,2млрд. годишно. За целия град пък се отчитат над 44млн. туристи.
Втората българка по пътя ми срещам в супермаркет на една от големите вериги в Америка. Тя ме познава по различния акцент, аз нея – по името – Божидара, някак не звучи американско. В този момент е заета с подреждането на консерви с ананас, но успява да ми разкаже, че е тук от три години, дошла е за да учи. През деня посещава занятията по графичен дизайн в Колумбийския университет. А вечер работи. Звучи някак типично за другата голяма група българи в САЩ – дошлите тук да завършат образованието си.
Божидара не може да каже колко точно са българите-студенти наоколо, но твърди че е често срещано. Причините са доста – нивото и качестовото на образование, безпроблемното признаване на получената диплома навсякъде, а и възможността после да си намериш добре платена и престижна работа. Съществува и друг мотив да запишеш висше оттатък Океана – докато учиш нямаш проблем с имиграционните. И се намират и такива „студенти”, които записват, по-скоро за да изкарат междувременно някакви пари, отколкото да получат дипломата накрая. Нашенката опрпеделено е амбицирана да го завърши и дори е решила да намери своето място в рекламния бизнес. Била е на стаж лятото в едно от студиата за графичен дизайн и е впечатлена от начина по който се работи и се гонят срокове. Тук има надскачане с идеи, разказва българската. Никой няма да те гледа накриво, затова че имаш по-добри предложения. Напровтив. Това повишава доверието им в теб и ти възлагат все по-отговорни и важни задачи.
Българката с умиление разкава и за една случка от миналата година. Денят бил 3-ти март и тя имала някаква работа покрай сградата на общината, когато вижда там окачено българското знаме, наред с американското. Следва почуда и премигване няколко пъти, невярваща какво вижда. На другия ден във вестника и обаче прочела обяснението – това е дългогодишна традиция, още от времето на бащата-кмет-Дейли – да обявяват 3-ти март за Ден на България в Чикаго и да поставят знамето ни на фасадата...
Божидара продължава с нареждането на стоката, а аз излизам и продължавам към най-оживената улица в града. Устремена право насевер Мичиган авеню е предпочитана витрина за всичките световни марки за дрехи и бижута. Със свои монобранд магазини тук присъстват Cartier, Dior, Hugo Boss, Louise Vuitton и познайници на всяка шопинг-маниачка. С други думи в северната си част Мичиган авеню е това, което столичната ни Витошка се опитва да бъде и само на цени успява.

Коментари

  1. Невероятно разтоварващо четиво ,увлекателно и много леко за четене, в същото време изпълнено с много полезна информация както за миналото така и за настоящето.Много се радвам да чета тези пътеписи на това очарователно момче Георги Бъчваров.Моята мечта винга и била да отида в Америка ,явно не съм смела за да го направя ,но с тези разкази аз се докоснах до Америка и това ми харесва.Упех Жорж !!!

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Mine awareness day - TH!NK about it

Today is the forth International day of Mine awareness. I didn’t realize how deep this problem is until I read some official statistics about it. Let’s see. A handbook, issued by the UN in 2009 , says that by the end of 1990’s there were an estimated 15 to 20 thousand casualties caused by landmines or unexploded ordnance every year. After the signing of Landmines Convention in Ottawa, Canada in 1997, the number of those killed by landmines decreased. In 2007 were indentified 5,751 casualties from mines. More than 75 countries are affected of unexploded ordnance. This includes Afghanistan, Angola, Burundi, Bosnia and Herzegovina, Cambodia, Colombia, Iraq, Nepal and Sri Lanka. http://www.flickr.com/photos/un_photo/3332075880/ Over the years landmines changed from device of defense to offensive weapons. Landmine fields, once marked, are now left unrecorded. “Landmine and Cluster Munition Monitor Fact Sheet” , issued in March 2010, says that 61% of all recorded casualties were civilians, e

Online Schooling - Visualizing Pi

This graphic was designed by Lorena O'Neal, you can check out more of her work here . Source: http://www.onlineschooling.net