Чикаго – от птичи поглед до нещата „отвътре” (част 3)

Истинският разказ за Чикаго започва навярно в подножието на небостъргача Сиърс. Той е едно от първите неща, които виждаш, влизайки в града, и е толкова известен, че хората го познават дори само по силуета му.



При завършването на строежа на кулата през 1973г сградата става най-високата в света, надминавайки височината на Световния търговски център. Днес за сграда с най-голямо разстояние до върха се счита Тайпе 101 в Тайван. Реално погледнато обаче Сиърс все още има етажът на най-голямо разстояние над земята, а върха на антената му (която не е част от архитектурната му конструкция) е най-високата достигната точка изобщо – 527м. Естествено това ще се промени много скоро, защото в Дубай вече привършват строителните работи по сграда, която към този момент е 707м и продължава да расте нагоре. Засега тя не влиза обаче в класацията, защото още не е обитаема.
Фоайето на Сиърс ще ви подведе, че е лесна и бърза работа да се качиш до върха й. Няма по-трудно нещо за турист в този град. Необходими са почти два часа, за да минеш всичките проверки за оръжие, опашки за билети и асансьори нагоре и т.н. Личи си страха на американците от повторна терористична атака над някои от небостъргачите им.
От 103-ия етаж на мегаструктурата, според рекламата й, се открива гледка към 4 щата, въпреки че аз повече от небостъргачи, къщи, улици и езерото не видях. Градът се простира докъдето ти стига погледа. Тук ми идва наум един Алеков цитат, който, въпреки че е писан преди повече от сто години, звучи, сякаш е казан днес: „Че то не е град като град - отишло, че се не видяло! Разбира се, че пешком ако тръгнеш, ще се отчаеш още от първата улица. Вървиш пет, вървиш десет километра по едно направление, и няма край. Седнеш в електрически трамвай и вървиш час, час и половина и се допреш до някой парк. Вземи, че изходи този парк, ако ти държат нозете, па ако обичаш, и зад парка оттатък, все град, все Чикаго. Качиш се до изложението на параход и вървиш, вървиш, колкото от Никопол до Свищов, и стигаш до Линколнския парк, а зад Линколнския парк пак къщи, пак фабрики, пак Чикаго”.
През юни фурор в мегаполиса предизвика номинацията му за кандидат-домакин на Олимпийските игри през 2016г, наред с Мадрид, Рио де Жанейро и Токио. Всъщност това не е първият опит на северния град да приюти спортните надпревари. Битката му за домакинство започва от 1904, когато на косъм губи възможността и игрите се провеждат в Сейнт Луиз, столицата на щата Мисури. През 1952 и 1956 пък не е избран. Сега се очаква, че наличието на голямо летище, добра инфраструктура и силна подкрепа от местния бизнес ще натежат в подкрепа на Чикаго и на 2 октомври догодина ще чуем това име при обявяването на победителя.
Между другото, проучванията показват 76% подкрепа за инициативата сред местното население. И по-важното бизнесът в града обещава да поеме всички разходи по кандидатстването и провеждането на Олимпиадата. Всъщност в последното десетилетие представителите на различни компании в Чикаго са дарили над 1 милиард долара за подобрения по забележителностите и сградите наоколо. Редовна практика е обикновените граждани и големите бизнесмени да застанат рамо до рамо в каузи като ремонта на Арт института (една от най-големите галерии в САЩ), района около планетариума и аквариума, общинските училища и изграждането на Милениум парк. В подкрепа на кандидатурата застават и телевизионната водеща Опра Уинфри и олимпийския шампион Майкъл Фелпс. Финасирането също ще се впише в намеренията на МОК за намаляване на разходите покрай организирането на игрите – само 5 милиарда долара. Припомням, че Атина надвиши бюджета си четирикратно, а Бейджинг достигна колосалните 40 милиарда долара.
Покрай уеб-сайта на събитието пък се разгоря небивал скандал, терзаещ организационния комитет и най-вече журналистите от четирите големи телевизионни канала и двата вестника вече втори месец. Става дума, че според стандартите на МОК всеки град-кандидат трябва да запази интернет-адрес включващ името му, годината на провеждане на игрите и завъшващ на .com (става и .net и .org). И тук идва спънката – младият ентусиаст Стив Фрейн е регистрирал през 2004 година домейни с комбинация от имена на градове и години, според вероятността те да бъдат евентуални кандидати за провеждане на Игрите. Така например той е собственик на адресите www.chicago2016.com, www.tokyo2016.com, и още над 40 други. Според собствените му думи, е искал да създаде място за „обширна дискусия” за ползите и вредите от надпреварите. Това не го спира да отговори с „Не!” на вежливата молба на организаторите да им предостави адреса, за да го ползват като официален сайт. Сега те поддържат www.chicago2016.org и твърдят, че Стив го прави с користна цел – да получи възможно най-голяма цена за притежаваното име...

Петър е представител на друга голяма група „жители” на Ветровития град, нелегално пребиваващите. Пристигнал е тук съвсем тривиално – като студент на бригада. И още по-тривиално решил да остане – заради добрия живот. Първоначално работел из хотелите на Флорида, но когато визата му изтича се премества в покрайнините на Ню Йорк. Големият град му дава възможност да си намери по-лесно работа, въпреки липсата на работно разрешително. Там имат нужда от толкова много хора, че изобщо не те питат какъв си, що си. Особено за тия, бачкаторските позиции. Те повечето хора в бюфетчето, където работех в началото, са нелегални, признава чистосърдечно свищовлията.
В средата на лятото се премества в Чикаго. Не желае да сподели причината, но едва ли е в 15000 ресторанта в града. В първите дни очите ми бяха на четири, разказва бившият студент. Знаете за славата на града от 20-те години – Ал Капоне и цялата история с гангстерите и търговията с алкохол. И незнайно защо си мислех, че иззад ъгъла винаги става нещо престъпно. А и нали сте гледали Батман, с целия тъмен образ на Готъм сити.


Бързо вметвам, че прототип на Готъм сити, градът, който човекът-прилеп спасява от злото, е именно Чикаго и ерата на гангстерите. Части от новия филм пък са снимани направо по улиците на Ветровития град. Интересната аналогия в случая е, че самият ми нов познайник е извън закона. Как те ограничава това?, любопитствам аз. Със сигурност затваря много врати, примирено отговаря българинът. Не можеш да вземаш стоки на кредит, препоръчително е да не се разболяваш, защото по социалния номер веднага ще разберат, че не си напуснал страната навреме и пребиваваш нелегално. Не можеш да имаш шофьорска книжка, нито да купиш кола, за жилище да не говорим (дори и да имаш парите), не можеш да имаш хубава работа. Не смея и да си представя какво става, ако имаш бебе...
Въпреки всичко това Петър твърдо заявява, че сега няма да се върне в родината си. Не вижда здрав смисъл да го направи. Тук може да работи по над 14 часа на ден, изкарва средно 3-4 пъти повече на час от средното за България. Плащат му кеш всяка седмица. От изкараното успява да изпрати на родителите си. Нещо като компенсация, че не може да е край тях в старините им.
Има всичко. И все пак е сам.

btemplates
blog comments powered by Disqus