Ветровитият град Чикаго и неговите трудови хора (част 1)


Разказ за Чикаго предполага да се започне с най-внушителното нещо в града – Сиърс тауър. Аз обаче ще започна от нещо, не по-малко впечатлително. И това са няколко от стоте хиляди българи, живеещи там.


Бай Иван изглежда като типичен балканец. През всичките си черти – от нервното каране на поверената му маршрутка по шест-лентовата магистрала, до грубоватото изтръскване на угарката от цигарата си през прозореца, тукашния манталитет не го е напуснал дори след 9 години прекарани оттатък Океана. Част от амплоато му е и лекото присвиване на очи и моменталното „Ама ти сега за какво си дошъл тука?”, наивно зададено в мига, в който разбира че сме сънародници.
Започвам разказа си именно с него – глава на семейство, един от над 100 хил. българи, живеещи наоколо, негласен „лидер” на група нашенци, които се допитват до многогодишния му имигрантски опит всеки път при нужда. Той е и един от първите, когото срещам след кацането си, а, предполагам, така е и за стотиците клиенти на същата хотелска верига.
Наричан почтително от доверените си хора бай Иван, вероятно заради възрастта и опита си, Иван Петров е около 55-годишен, родом от някакво село край Варна, чието име смотолевя набързо, сящаш е маловажен детайл от живота му. Дом за него и двамата му сина сега е Чикаго. Както и на още около 100 хил. български емигранти. Не ми е необходимо доказателство за това – за първите ми 15-20 мин на американска земя Иван е 4-ят българин, когото срещам. Нашите хора са буквално навсякъде – от гишетата за билети, през багажното обслужване, до шофьорите на маршрутки...
Всъщност летището в Чикаго е първият сбъсък с американската неспособност да строят на дребно. Леко стряскащо със сериозната си митническа проверка на влизане в страната и повече от приветливо, докато я напускаш, O’Hare е една от възможните спирки в САЩ за идващите от Европа пътници.
След френското „Шарл дьо Гол” очаквах и на чикагското летище да видя спа-центрове, зали за медитация и масаж. Може би ги пропуснах в олелията от терминали, безмитни магазини, ресторанти и прочее удобства за близо 76-те милиона пътници, които се извървяват оттук годишно, правейки го второ по натовареност летище в света. За любителите на статистиката мога да добавя, че летището приема полети от 60 различни точки на планетата, като ежедневно тук кацат или излитат между 2000-2500 самолета. Бързо ме застига и клюката-обяснение на какво се дължи масираното присъствие на българи сред персонала – от няколко години летището се стопанисва от поляк. Затова и сантиментът му към всякакви славянски субекти, живеещи наоколо. Почти целия персонал е съставен от сърби, албанци, укранци и поляци. Тук се намесва и демографията, която твърди, че повече на брой поляци и сърби на едно място има само в столиците на техните държави.
На Иван се пада честта да пренесе мен и двата ми куфара до скромното хотелче в Шилер парк. Той е шофьор на маршрутка. Работи това около 9 часа на ден, през последните 6 години. Донякъде е горд, че е намерил такава работа и се е задържал толкова време на нея, но от друга страна обмисля смяна в професията си. Признава, че този път със сигурност ще работи за някой от другите българи, развиващи бизнес в района. И заради спокойствието, и заради по-добрите условия, и възможността да избягаш от английската реч наоколо.
Бързо разбирам, че българите в Чикаго държат много на хората от своята черга. Често е срещано всичките работници в дадена фирма да са само българи, или пък да се наемат помежду си. Полу нашега, но като че ли по-скоро наистина Иван заявява, че винаги се намира помощ в труден момент – другар, или поне приятел на твоя другар ще може да протегне ръка ако ти потрябва кредит, застраховка или пък имаш проблем с визата.
Сегашното му занимание го събира с колеги и мениджъри индийци. Те са една от другите големи етнически групи наоколо. И като че ли всичките хотели край летището са стопанисвани от тях, през мениджмънта, до почистването.
Чикаго е третият по големина град в САЩ, а със деветте и половина милиона жители на градската си агломерация се нарежда на девето място в Западното полукълбо.
Наричат го по много начини – Ветровития град, Втория град, мястото, където нещата се случват... но нито едно описание не може да представи ритъма, в който тази многомилионна ---- пулсира 24 часа на ден.
Основан през 1837г, Чикаго се разширява бързо като размери и значимост. Главно заради местоположението си – служейки като свързваща точка между големите езера и река Мисисипи, а оттам и до Карибско море, градът расте заедно с нуждата от транспорт на стоки.
Няколко са крайъгълните камъни в историята му. Първият от тях е Големият пожар от 1871г, който унищожава около 1/3, основно от бизнес-сградите в града. Това слага началото на една мащабна промяна на плановете за града, превръщайки го в град със световно значение. Започва изграждането на нови и все по-високи сгради, включително и първия небостъргач с впечатляващите за тогавашното време – 10 етажа! Нараства и населението, като до 1900г то вече е 3млн. Сред другите маркери в линията на времето откриваме обръщането на течението на р.Чикаго, гангстерската ера от 20те години на миналия век и разрастването на същите ония кланници, на които Алеко Константинов посвещава страници наред в пътеписа си. По-възрастните американци биха отбелязали и паметния конгрес на Демократическата партия от 1968, а кореняците чикагци – избирането на Ричард Дейли за кмет през 1989г. Космополитните граждани на света ще добавят и построяването на Сиърс тауър през 1974г. Всяко от тези събития е ключово, за да виждам такъв Чикаго днес, близо 200 години след основаването му.
Вече съм в Шилер парк, едно от предградията на мегаполиса. Случайно се случва така, че хотелът ми е тук. Иначе този район е извесен с изключително многобройната група българи, които живеят наоколо. Нарочно се оглеждах, но повече от двойка литовци не видях. „Утеших” се с това, че кварталът е голям, пък и сега съм в робята на турист и време за губене няма!
Едва ли има друг град по света с толкова любопитна история на своя кмет. В общи линии фамилията на настоящия управник е свързана с властта в града от преди 50 години. Бащата Дейли изкарва на градоначалническия пост 21 години. В края на сегашния си мандат, шести поред, синът Ричард Дейли ще е навъртял с година повече. Интересно е как е изкарал толкова на този пост.
Когато идва на власт Ричард Дейли започва една продължителна, неуморна и много добре преценена политика за премахване на основните „язви” в града. За всичките си години в Общината изгражда над 70 мили нови улици, засажда над 500.000 дървета и завършва много агресивна и в крайна сметка успешна кампания за премахването на всички графити от града. Освен това, реновира мостовете по реката в централната част на града, както и налива $200млн. за подобренията на Navy Pier (зона за развлечения, станала един от символите на града със своето виенско колело). Днес само тази атракция привлича доходи от порядъка на $1,2млрд. годишно. За целия град пък се отчитат над 44млн. туристи.
Втората българка по пътя ми срещам в супермаркет на една от големите вериги в Америка. Тя ме познава по различния акцент, аз нея – по името – Божидара, някак не звучи американско. В този момент е заета с подреждането на консерви с ананас, но успява да ми разкаже, че е тук от три години, дошла е за да учи. През деня посещава занятията по графичен дизайн в Колумбийския университет. А вечер работи. Звучи някак типично за другата голяма група българи в САЩ – дошлите тук да завършат образованието си.
Божидара не може да каже колко точно са българите-студенти наоколо, но твърди че е често срещано. Причините са доста – нивото и качестовото на образование, безпроблемното признаване на получената диплома навсякъде, а и възможността после да си намериш добре платена и престижна работа. Съществува и друг мотив да запишеш висше оттатък Океана – докато учиш нямаш проблем с имиграционните. И се намират и такива „студенти”, които записват, по-скоро за да изкарат междувременно някакви пари, отколкото да получат дипломата накрая. Нашенката опрпеделено е амбицирана да го завърши и дори е решила да намери своето място в рекламния бизнес. Била е на стаж лятото в едно от студиата за графичен дизайн и е впечатлена от начина по който се работи и се гонят срокове. Тук има надскачане с идеи, разказва българската. Никой няма да те гледа накриво, затова че имаш по-добри предложения. Напровтив. Това повишава доверието им в теб и ти възлагат все по-отговорни и важни задачи.
Българката с умиление разкава и за една случка от миналата година. Денят бил 3-ти март и тя имала някаква работа покрай сградата на общината, когато вижда там окачено българското знаме, наред с американското. Следва почуда и премигване няколко пъти, невярваща какво вижда. На другия ден във вестника и обаче прочела обяснението – това е дългогодишна традиция, още от времето на бащата-кмет-Дейли – да обявяват 3-ти март за Ден на България в Чикаго и да поставят знамето ни на фасадата...
Божидара продължава с нареждането на стоката, а аз излизам и продължавам към най-оживената улица в града. Устремена право насевер Мичиган авеню е предпочитана витрина за всичките световни марки за дрехи и бижута. Със свои монобранд магазини тук присъстват Cartier, Dior, Hugo Boss, Louise Vuitton и познайници на всяка шопинг-маниачка. С други думи в северната си част Мичиган авеню е това, което столичната ни Витошка се опитва да бъде и само на цени успява.

btemplates
blog comments powered by Disqus