Van Clef & Arpels

Оня ден се разхождахме с Раличка в Мола в Търново, които уначе не блести с кои знае какво, обаче тоя път и аз успях да намеря нещо, което да ме впечатли. Това е един от парфюмите на Van Clef & Arpels, по точно Feerie. Първо привлече погледа ми с огромната си и страхотно изваяна капачица, след това и с аромата си на виолетки... Магия.

Първият ми досег с изкуството, щото то си е точно това, на Van Clef & Arpels беше в Париж, в бутика им на площад Вандом. Точно там е средището на всички световни бижутери и часовникари във френската столица и е въпрос на престиж да имаш магазин на историческия площад. Та, между витрините на Cartier и Bulgari, съзрях и тази на Van Clef & Arpels. Влязох просто от любопитство и постоях дооооста дълго, че даже не ми се и тръгваше.

Европейско гражданство

Днес в Търново се проведе поредната среща от кампанията „Европейско гражданство... не само на думи, а конкретни права”. Инициативата за това е на Европейската комисия, дирекция „Правосъдие, свобода и сигурност”. Повече инфо мойете да откриете тук, а аз само искам да се похваля с малкото книжле, което раздаваха във викторините си. И да, знам си правата.



ПС: Оказава се че до края на годината такива срещи ще има и в Германия, а догодина и в Словения и Словакия.

БСП го раздава предизборно. Избора ми е: НЕ

За пореден път от БСП доказаха, че са противници на всякаква логика. Става дума за предизборния, опа - пред-конгресния им клип, които се завъртя в сайта им, а за броени минути и във всички национални медии, при това в централните новинарски емисии!



Вярно е, че нямам много опит в политическите комуникации, ама клип, рекламиращ партиен конгрес сигурно за първи път е измислен. Стрнно е и какво целят от столетната партия с такъв шедьовър на черно-бялото кино.
От една страна безмислено е да рекламираш конгрес, на които ще решаваш вътрешно-партиините си дела. От друга страна няма никакъв ефект да се пилеят пари за това. БСП, предполагам, не събира билетчета за вход, това не е концерт на Мадона, че куцо и сакато да се изсипе да го види. А и е насочено към твърдия електорат на партията, които със или без напомняне все ще се информира какво е станало.
Интересно ми е и защто Станишев кара ПРАЗЕН трамвай и защо пердаши през гората? И докога ще слушаме глупости от всички национални медии?????

Велика обява!!!

Ура! Най-накрая се появи обява, в която търсят за работа политологчета!!!!

Сензационната обява за работа се появи тия дни в сайта jobs.bg и досега е видяна от почти 1700 посетители. Търсят се експерти по политически маркетинг. Брей какъв интерес!!!
По-интересното в случая е текстът на самото съобщение – „Фирма търси да назначи хора може и студенти (3-ти или 4-ти курс)”, които освен политолози може и да са европеисти, маркетолози или да разбират от връзки с обществеността. Най-важното изискване е да нямат никакво понятие от политика, евентуално само интерес в тази област, и дори е подчертано – „Липсата на опит ще се счита за предимство”. Което ще стои много интересно, обърнато в анализ на актуалните политически събития. ;-)
Боци ме навежда на мисълта каква е причината да се търсят хора без опит. Това ще са и тъкмо хората без претенции към висока заплата и съответно, по-лесната за „доизшлайфане” група.
Фактът, че започнаха да се появяват и търсения на такива специалисти обаче някак ни радва, нас, всичките завършващи „Политология” тази година.

Вижте батко ви къде се е возил

Благодарности на Ванката!

Антоний Гълъбов: Купуването на отделни политици е по-разпространено от купуването на цели партии

Поради големият интерес на колегите ми, качвам интервюто си със социолога Антоний Гълъбов.

Тенденция към все по-голяма намаляване на прозрачността при финансирането на политическите партии, което е заплаха за националната сигурност, констатира доц. д-р Антоний Гълъбов пред студенти от ВТУ. Срещата им беше в рамките на проект „Прозрачност и отчетност при финансирането на политическите партии” на фондация „Конрад Аденауер”.


* Доколко корупцията, най-общо казано, при финансирането на политическите партии е резултат от българския преход?
- Със сигурност е резултат на зависимости, които продължават да действат през целия период на трансформация на тоталитарната система, защото основни фигури, основни формации, основни групи интереси в тези корупционни схеми са разпознаваеми от периода преди 20 години и продължават да действат в голяма степен и сега. Но в никакъв случай това не е специфика само на България и не е нещо, което е проблем само за посткомунистическите общества, а политическата корупция е проблем за всяка модерна демокрация, защото по същество тя се усъвършенства, става все по-изобретателна и като начини на реализации и точно затова част от жизнеспособността на демокрацията е да и противодейства.
* Създадени ли са в закона подходящи механизми за контрол?
- Създадени са законови норми, които са съизмерими с европейското и международно право. Онова, което липсва, са механизми за привеждането им в реално действие. Това е проблемът. Имаме законодателство, което не е лошо и в същото време точно в онези зони, в които би трябвало да бъде създаден съответен административен капацитет за спазването на закона, имаме пропуски. Така че в това отношение на законодателно равнище тенденцията е към все по-строги санкции и в същото време отсъства възможност за доказването на тези престъпления, което обезмисля самата санкция.
* Органите за контрол имат ли достатъчно правомощия? Сметната палата например проверява само предоставените й документи…
- Не само Сметната палата. По принцип в България има страшно много регулативни органи, които формално съществуват, но не разполагат с необходимия административен капацитет и най-важното, винаги около тях съществуват съмнения за политическа зависимост, което ги прави по-ниско ефективни, намалява общественото доверие в тях и оттам обезмисля съществуването им.
* Индексите на „Трансперънси интернешънъл” отчитат много ниски и дори понижаващи се нива на прозрачност при финансирането на партиите. Законът ли не го изисква от тях, или те не са достатъчно открити да го представят?
- Напротив, законът задължава всички политически партии, например които са се явили на избори, в определен период след края на изборите да депозират своите отчети, в същото време резултатите са други.
* Кое е по-страшно – купуването на отделни политици или на цели партии?
- Зависи от общата стратегии на „купувача”, защото купуването на цели партии е практика, която е изцяло свързана с предизборния процес, особено в последните години. Обратно, купуването на един политик, от когото зависи едно политическо решение може да се окаже и е много по-често фигура именно на политическата корупция между изборите. Защото американското разбиране за политическа корупция е само в предизборния процес, докато европейското е свързано и с практикуването на властта. И в това отношение много трудно е да се каже кое е по-опасно. Абсолютно сигурно е, че и двете са в нарушение на обществения интерес.
* Кое е по-разпространеното в България?
- Засега по-разпространената практика е, ако говорим за подкуп, по отношение на отделни политици. Едва през последните години вече цели политически партии биват използвани като инструменти за реализиране на определена предизборна стратегия, така че като че ли по-разпространена е тази практика все още.
* Как може да бъде ограничено влиянието на „сивия” сектор върху политиката?
- Първо има нужда да бъде подредена цялата система от отношения в които съществува т. нар. „сива икономика”, защото част от средствата в политическата корупция идват именно оттам. Но за мое съжаление през последните години като че ли част от парите идват по линия на трансгранична престъпност, по линия на организирана престъпност, което вече е по-опасно. Просто има прекалено много пари, които се генерират от проституция, от трафик на наркотици, хора. С други думи тези финансови средства вече не са сива, а черна икономика, която според нас започва да оказва влияние върху политическия процес.
* Перат ли се пари по време на кампании?
- Да, имам такива наблюдения. Става дума за формално отчитане на разходи, които реално не са извършени, но които създават представата за това, че някакви средства са били дадени за нещо, по този начин те се изпират в тази класическа схема. Разбира се има и други форми и начини за пране на пари в предизборна кампания, но по-важното и по-лошото е, че тези практики съществуват.
* В какви обеми?
- Много е трудно да се каже. Със сигурност става дума за значителни средства, защото има непрекъснат натиск на пари, които имат нужда от легализация. А една предизборна кампания включва толкова разнопосочни дейности, че е удобна среда за това.
* В тази връзка страда ли от това българската политическа система от криза на легитимността?
- О, да. Кризата на легитимността се задълбочава през последните години в огромна степен, защото всъщност легитимността на политическата система е основана на доверието на гражданите в институциите. Доколкото гражданите смятат че партийната политическа система представлява и отстоява техните интереси, дотолкова имаме основание да говорим за легитимност. Достатъчни са само последните няколко години за да видим колко дълбока е именно кризата на легитимността в политическата система. В момента правителството се подкрепя от по-малко от 15% от пълнолетните български граждани, което означава че практически с подобна обществена подкрепа не може да се управлява. Може да се оцелява във властта, но не и да се управлява. Това ще означава, че каквото и решение да бъде взето, мнозинството от гражданите няма да го приемат, защото го е взело това правителство. В тази ситуация, обикновено нормалната демократична практика – най-сериозното лекарство са изборите. Точно затова има примери от типа на италианската политическа система, в която има един дълъг период на непрекъснати избори, много голяма политическа неустойчивост, правителства от 6-8 месеца до една година. В крайна сметка се оказа някакъв процес, който макар и дълъг и мъчителен даде някакъв резултат по отношение на партийната система в Италия. Очевидно е, че ние по-скоро се ориентираме към подобен модел на южноевропейска политическа система. Същото е минало през Гърция, в Испания имаме подобен дълъг процес на неустойчивост, на сложно политическо развитие, така че очевидно е, че България трябва да премине през собствените си препятствия.
* Но това не се случва. Проблем на обществото ли, на разбиранията ли….
- Съществува разбирането, че властта поне засега ефективно може да противодейства срещу гражданския контрол, насочен срещу нея. Всъщност това не е вярно. Има достатъчно механизми за гражданско действие върху управляващите мнозинства. Големият въпрос е в това, че то няма да се случи едновременно. Хората няма едновременно да поискат собственото си представителство. Това трябва да бъде структурирано като политическа активност и това е огромният дълг на политическите партии в България, тъй като те би трябвало да създадат такава среда. И да гарантират ефективното отстояване на гражданските права.
* Необходим ли ни е закон за лобизма?
- Да. По принцип логиката е такава, че когато една дейност е регулирана и когато има правила за нейното реализиране винаги е по-добре, отколкото ако тя се случва независимо от някакви регулации. От тази гледна точка – да. Но онова за което говорим, политическата корупция, няма пряка връзка с лобизма. Тук не става дума за лобизъм, тук става дума за директно купуване. Лобирането е нещо съвсем различно. То има много дълга практика в американската и в англосаксонската политика. То е прозрачно, то е публично действие, то е свързано с аргументация на една или друга политика. Така че то не е в онзи вид, в който е възникнало в хотелите, където са се провеждали партийните форуми – то оттам идва – от „лоби” на хотела. Защото в лобито е имало възможност политическите застъпници да се срещат с политиците. Много отдавна тази дейност е добре регулирана, прозрачна и ясна.
* Не мога да не попитам и за „темите на деня”. Как ще се развие лидерската сага в СДС?
- В огромна степен това ще зависи дали до петък ще се появят нови кандидатури, кои ще бъдат те, тъй като, поне засега, изглежда че не са се появили част от фигурите, които биха могли да доведат до сериозна промяна в развитието на СДС. Очаквам по-скоро промяна в досегашния им курс на развитие, който беше воден от Пламен Юруков. В каква посока и какви резултати ще даде ми е трудно да преценя, защото наистина зависи от това кой ще бъде начело на СДС.
* Рано е да се правят прогнози за следващия Парламент, но все пак – СДС ще намери ли място в него?
- Има потенциал да има свое представителство. Въпросът е в това, че този потенциал може да остане нереализиран, ако партията не успее да убеди избирателите си, че е в състояние не само да участва в мнозинство, но и да носи необходимата отговорност за това.
* Необходимо ли е обединение в дясно? Нещо като „Коалиция за България вляво”?
- Не. Защото самата „Коалиция за България” е форма на отлагане на истинския проблем в левицата. Ние нямаме модерна левица. Ние нямаме модерно ляво в политическото пространство. Никъде по света социалисти, социалдемократи и комунисти не са заедно. С други думи онова, което бавно и мъчително се развива в десния политически спектър през последните години тепърва предстои вляво.
Те започнаха и тази тежка война, която се води в БСП в момента е само началото на този процес на криза на нормалност, която ще настъпи. Тя беше отлагана много години,у затова ще бъде по-разрушителна и по-трудна за преодоляване.
* Смятат ли, че преди парламентарните избори етническата карта ще бъде размахвана често като вид политически шантаж?
- Не би ми се искало. Това ще означава че не сме успели да решим проблемът, който в момента се вижда най-ясно. Проблемът в това, че отношението към българските турци или към мюсюлманите в България няма нищо общо с отношението към ДПС. ДПС е просто политическа партия, която е мандатоносител и носи отговорност за качеството на управление, следователно като всяка друга политическа партия тя трябва да бъде открита за критика и диалог. Опитът за плътно закачане през последните десетина години на тези две неща е фалшив. Така че ако не сме успели да решим този проблем – да със сигурност.
* Бъдещето на Движение „Напред”? Колегите ви го вкараха вече в Парламента? Според вас, как ще се представи?
- Самата парият лидер на Местните избори е постигнала 120000 гласа, което означава че практически те биха могли наистина да се смятат, че са на границата. Не е нереалистично да се смята, че ако те успеят да мобилизират допълнителна подкрепа, биха могли да участват в следващия парламент. Отново казвам, ако не настъпят промени в законодателството, които да повишат изборния праг.


Във връзка в предстоящите парламентарни избори социологът посъветва присъстващите да не се доверяват отсега на представяните проучвания, които вкарват в бъдещия Парламент само 4 политически партии. От една страна е прекалено рано, в момента хората не мислят за избори и представените сондажи показват само устойчивите нагласи на твърдите електорати. От друга, предстоят промени в Закона за изборите на народни представители, които още не са ясни. Не ясно и кой и в какъв формат ще се яви на самите избори.

Брансън – столицата за изпълнения наживо (част 5)

Няма второ място като Брансън, бих могъл да кажа след цяло лято, прекарано там. Самите американци си го наричат с любов „столицата на вселената за изпълнения на живо”, а аз се опитах да проверя дали е така.

Трудно е да откриеш Брансън на картата. Намира се в щата Мисури, досами границата с Арканзас. Опасан е от живописното езеро Тейбъл рок и полите на платото Озарк. А близостта на Атина, Спарта и Картаген може да ви накара да се зачудите дали ей сега от някъде няма да изскочат Ахил, Агамемнон или пък Ханибал и да се разрази мощна антична война. За щастие сходството на имената се дължи просто на гръцките преселници наоколо.

Откриването на пещерата Марвъл кейв слага началото на бурния интерес към Брансън преди повече от 120 години. Процепът към вътрешността й е известен още на индианците, които смятали, че е вход към поздемния свят, защото не знаели колко точно надълбоко стига. Към 1940г вече е добре позната и на всички е известно, че в образувания купол на „входа” на пещерата може да се събере Статуята на свободата в целия си ръст!
Около Марвъл кейв започва и изграждането на Силвър долар сити, един от трите големи увеселителни парка в Мисури. При това обявяван за „най-добър тематичен парк в света” няколко години поред, заради стила си на град от началото на миналия век.
Още едно събитие кара хиляди туристи да запалят колите си и да посетят Брансън. Това е романът „Овчарят от хълмовете” на Харолд Бел Райт, който разказва точно за тази местност. Романът има същото значение за американската култура, както „Под игото” за нашата. Толкова е вдъхновяващ за читателите си, че те пожелават да видят планините, за които се разказва в текста. Днес книгата е най-купуваната в САЩ, след Библията, и четвърта по продажби в целия свят. Високо в планините пък, под открито небе, всяка вечер се играе сюжета на романа, при това за 20те години от поставянето си, пиесата е станала най-гледаната в света.


Градчето, което иначе има скромните 4-5000 жители, през лятото набъбва до 75 000 само от туристите. Те са на средна възраст над 50 години, но това изобщо не им пречи да прекарват дните си на скоростните влакчета, картинг-пистите или водните пързалки наоколо. Вечерите си пък прекарват в някои от 160-те театъра.


Неслучайно от туристическия център в града се хвалят, че това е населеното място с най-много театри в света, че имат повече места в залите си от Бродуей и че шоуто тук никога не спира. В един ден можеш да си на кънтри, рок-енд-рол или госпъл изпълнение, на китайско акробатично шоу, да гледаш илюзионисти и вентрилози или пък мюзикъл. Както се казва – за всеки вкус си има.

Едното безспорно бижу сред всичко това е атракционът на Доли Партън. Всъщност, той е част от веригата й театри, които са по-известни с предлаганата в тях вечеря. А докато спокойно хапваш, пред теб се случва истинско родео, яздене на щрауси, обяздване на бикове, сцени от завладяването на прериите в края на по-минали век.
В Америка всичко се случва около храната. Така е и в другия интересен театър – фериботът Брансън Бел, величествено плаващ в близкото езеро. Там също хапваш, докато гледаш богатата вариететна програма на борда.

Интересен е сблъсъкът между културите. При среща с американец от Мисури, разговора ще започне с въпроса – ти от коя църква си. Така опознават нрава и културата на събеседника и по-лесно влизат под кожата му. Естествено, останаха много учудени, когато разбраха, че в България сме християни, а не мюсюлмани. За религии извън тези като че ли не са чували. Следващите въпроси са – имате ли кока-кола, Макдоналдс, Уолмарт (най-големите хипермаркети там, бел.авт.), имате ли електричество (и се вързаха, когато съквартирантът ми ги метна, че преди месец сме го открили), имате ли телевизия, компютри, слушате ли музика, в къщи ли живеете. Част от въпросите на момента ми се виждат смехотворни, но всъщност това са маркерите на тяхната култура, или поне с такова впечатление оставам след всичките си срещи с местните хора. От отговорите те разбират, че България не им е толкова далечна като начин на живот и култура. Когато питат за плащането на час работа, обаче нещата отиват в друга посока…
В Брансън пешеходци няма. Няма и светофари за пешеходци, нито пък кошчета за боклуци по улиците. Ако видиш някой да върви, трябва да знаеш, че е чужденец. Тротоарите са основно за велосипеди, които пък ги няма….

По време на престоя ми там преминаха избори за губернатор и шериф на щата. Имах желанието да проуча отблизо как минава изборния процес, дали и те си купуват и продават гласовете (категорично – не) и дали се случва типичната за нас олелия по изборно време. Нито един от жителите на града обаче не можа да ми каже къде точно се намира тъмната стаичка, нито пък как се осъществява избора. Много е странно в т.нар. бастион на демокрацията, избирателите да не знаят къде да упражнят своето право. Не знаеха и името на кмета си, но поне бяха сигурни че има.
Без да омаловажавам начина им на живот, впечатлението ми е че важното за тях е да знаят работното си място, банката си и хипермаркета. Останалото е несъществено. Вероятно живота в големия град тече с други темпове и нагласата на хората там е друга. Но в малките градчета, далеч от държавната олелия, тия неща губят своята стойност.
Напоследък обаче значение придобива финансовата криза. И не толкова защото еди коя си банка рухнала, а защото невъзможността на бизнеса да получава кредити го кара да затваря работни места, или да намалява работното време. В Америка се плаща на час и всяка промяна в работното време се отразява пряко в джоба на гражданите.
Това се усеща най-силно в курорти като Брансън, където тази година отчитат спад с около 60% на броя летуващи в околността. Голяма част от ресторантите стоят почти през целия ден празни, хотелите също, а част от артистите просто си хващат багажа и след средата на август отиват в Лас Вегас, поне до средата на ноември, когато започва следващия силен сезон.


Няколко неща по главната улица ще привлекат вниманието ви. На първо място е „полусрутената” къща на музея Рипли. И докато се чудите това пък защо така е направено, разбирате че е най-голямата верига музеи за чудати и странни неща (през снимки на Йети, до човек, живеещ с брадва в главата) с над 12млн. посетители годишно.
Следващата гледка по улицата е Титаник, порещ вълните до един от светофарите в градчето. Да, съвсем като истински, половинката от кораба в реален мащаб. Вътре са изложени оригинални предмети от потъналия кораб, видеоразкази на пътниците, експонати от популярния филм (роклите на Роуз и великолепното бижу). Изхода пък е точно копие на стълбището, където Джак и Роуз се срещнаха за първи път във филма на Джеймс Камерън. И ако това не ви е достатъчно, „Довиждане” ще ви каже актриса, двойничка на Кейт Уинслет.


Задължителна спирка е и восъчният музей, където пред вас ще оживеят актьори от най-популярните американски филми. Там е, разбира се, и Джуди Гарланд в ролята си на Уенди от оргиналния „Магьосникът от Оз”, един от символите на американското кино и сред най-популярните мюзикъли по целия свят. Между другото филмът е толкова популярен, че почти не можете да минете и половин километър и някъде да не мернете мотив от екрана.

Канзас сити – градът на фонтаните (част 4)

За Канзас сити като че ли не се знае много. Не е сред топ дестинациите за чуждестранни туристи, не е и сред най-големите градове в САЩ. Оказва се обаче че и три дена не стигат да видиш всичко....



Времето си в града прекарвам в дома на Бети и Кайл, родители на американската ми супервайзърка. Днес те са пенсионери, но не се задоволяват само със стоене вкъщи пред телевизора. Кайл дава часове по физкултура в близкото училище, а също и тренира женския им отбор по бейзбол. Бети, също бивша учителка, пък има огромна работилница в приземния етаж на къщата им, където сама прави... кошници. Продава ги основно на съседки и приятелки, като дори собственоръчно е направила каталог, за да улесни търговията си. Печели минимално, колкото да покрие разходите и още долар-два за печалба. Звучи почти като българско семейство. Само че те правят тези неща за удоволствие; биха живели добре и само с парите от пенсиите си.
Старците са щастливи родители на три дъщери и един осиновен син – пристигнал на 4 годинки от Корея. Оказва се, че в Щатите е често срещана практиката за осиновяване на деца. Типична гледка по улиците е бели родители да разхождат дете-мулатче или азиатче. Доколкото ми обясниха местните жители, домове за сираци няма, защото дете не би се задържало в такава институция. След като децата им пораснали и поели своя път, моите домакини продали къщата си в Тенеси и се преместили в Канзас сити. Тук им е по-спокойно и по-удобно, защото се по-близо до своите наследници. В средата на петата си година тук те вече имат уютен дом, отглеждат куче и котка.
Кайл и Бети живеят в Белтън, едно от предградията на Канзас сити, в мисурската му част. Правя това уточнение, защото града има една много съществена подробност – разположен е в три окръга и по-шантавото – в два щата, Мисури и Канзас. Съответно има двама кмета, под юрисдикцията на двама губернатори е, избират различни сенатори и съответно гласовете на хората „тежат” различно при избирането на президент, заради избирателната система.

По-важните неща в Канзас сити са в в щата Мисури. От дома на моите домакини до центъра се стига средно за час, като се сменят три магистрали само в рамките на града.

Големите цели на екскурзия в Канзас сити са три – увеселителният парк, зоо-парка и даунтаун (централната част).
Американците много обичат да посещават увеселителни лунапаркове. Това мога да заявя със сигурност. Само в щата Мисури има три огромни и безброй други, по-малки, места за забавление. В Канзас е третият по големина и с над 35-годишна история парк. Това е едно уникално място, пълно с въртележки, скоростни влакчета, стрелбища и т.н. атракции и напълно оправдава името си „Свят на забавлението”. Всъщност парковете са два – има и водна част с пързалки и басейни, но след края на август я затварят. Средно на ден ги посещават към 10000 души, а за някои от люлките се чака по над половин час. Шампионите в спорта „ходене по увеселителни паркове” обаче знаят, че дните в края на лятото, особено ако са леко хладни и изглежда сякаш ей сега ще завали, са по-слабо натоварени и по-удобни.
Самите паркове са оформени тематично, подчинени на един стил. В случая, канзаският е разделен на зони, наречени на части от света. Така има африканска зона, където въртележките имат звучните имена „Зулу”, „Октоподът”, в европейската пък са „Летящият холандец” и „Парижко такси”. В дипляната на парка се хвалят, че имат най-дългото скоростно влакче в щата („Мамба”), а също и най-старото изцяло дървено („Виещият вълк”).
В този момент празнуваха Октоберфест, типично по немски – с бира и вюрстчета. А из целия парк свиреше баварска музика. Хм..
Канзас попада в много класации, все на второ място. Това е града с най-много фонтани, но след Рим. Има най-много булеварди, но след Париж. И е най-многолюден в щата Мисури, но след Сейнт Луиз. Първи е обаче по брой джаз-музиканти на глава от населението.
Именно джаз музиката е една от емблемите на града. Много американци свързват района с един от първите музеи на джаза в света, а също и безчетните места за жива музика наоколо.

Другият символ на населеното място безспорно е фонтанът. Това е изобразено и на градското знаме, и на всяка една картичка, показваща Канзас. Кореняците тук се хвалят, че имат най-много водоскоци на глава от населението. Не ми трябва убеждаване в това, защото не мога да направя и десет крачки без да видя бликаща от някъде вода. Безспорно е много красиво и добре поддържано.

Разправяйки ми всичко това, моите домакини неволно вметват, че никога не са слизали до т.нар. център на града. Учудени от моето смайване, ми обясняват, че в своя квартал имат всичко необходимо – огромен супермаркет, клонове на банката им и офиси на всичките видове администрации, които могат да им потрябват. С две думи нужда от разкарване нямат. Тук се налага аз на свой ред да сближа двете култури, като обясня значението на нашенското Стъргало за социалния живот на всяко българско населено място. Но те не биха могли да разберат нашенското поведение. Не биха слезли до своя център, само за да си покажат новите дрехи, нито пък за да киснат по кафетата цял ден. Едни бърз, стегнат делови обяд е максималното, което биха си позволили, и то в обедната си почивка.

Любопитна отметка в историческия разказ за града е фактът, че тук Уолт Дисни отваря първото си студио в началото на кариерата си през 1922г. Легендата твърди, че в ателието му имало мишка, която най-спокойно се разхождала между моливите му. Вдъхновението не закъсняло и така през 1928г на бял свят се появил Мики Маус и накарал малки и големи да се влюбят в него. Анимационния мишок преживява Голямата депресия, Световната война, смени в художниците и равностойна битка с рисувания заек Бъгс Бъни. До момента, в който и двамата се появяват във филма „Кой натопи заека Роджър”, при това екранното им време е равно до стотна от секундата.
Множеството фигурки на Мики са сред първите неща, които виждам при пристигането си в къщата на Кайл и Бети. Съпругата е била върл фен на рисуваните епизоди в своето детство, някъде през 50-те години, та до днес. В дома й има почти всеки възможен домакински уред с познатата форма на главата с кръглите ушички – закачалки за дрехи, солници, бурканчета, тиган, свещник, телефон....
Другото много внушително нещо е колекцията им от готварски книги. С тях пък тотално разбиха представите ми, че националната им кухня се състои само от хамбургери и картофки. Напротив, от сутрин до вечер домакинята ми доказваше, че има доста повече емоция и разнообразие в кухнята им. Естествено, домашното готвене не се практикува от всеки. Най-популярни си остават веригите за бързо хранене, като аз преброих над 30 различни имена на закусвални.
И в Канзас, както и в Чикаго, а и навсякъде, където бях, се усеща наближаването на една изключително важна за САЩ дата – 4 ноември. Ако се питате какво ще се случи тогава – американците ще си изберат нов президент. Тия дни не е чудна гледка да видите на поляната пред някоя къща да е поставен плакат на единия кандидат. Много от гражданите са симпатизанти на някоя от двете партии и винаги заявяват своите намерения. Култов в тази насока беше плакатът „Дядо и Баба за Обама!”
Барак Обама е сигурният победител. С такъв извод ще останете, ако разпитате десетина американци и обобщите резултатите. Със сигурност не се нрави на мнозина, че е млад, но пък още повече са хората, които смятат, че МакКейн е прекалено стар. Обама пък е харизматичен, напомня им за Кенеди. А и неговата кампания е по-фокусирана и добре пресметната. Статии за него се появяват във всевъзможни медии – от списания за градината, за пътувания, кулинарни или спортни.
Настроените на всички е, че след месец ще имат чернокож президент. „И скоро някой ще го гръмне. Ние така правим с президентите си”, беше най-смайващия отговор, който получих по темата за следващия президент. „Кога убихте за последно ваш?”, ме питат домакините в отговор. Минава доста време, докато им обясня, че ние не правим така с държавния си глава, и че в крайна сметка нашият няма толкова власт.

Чикаго – от птичи поглед до нещата „отвътре” (част 3)

Истинският разказ за Чикаго започва навярно в подножието на небостъргача Сиърс. Той е едно от първите неща, които виждаш, влизайки в града, и е толкова известен, че хората го познават дори само по силуета му.


При завършването на строежа на кулата през 1973г сградата става най-високата в света, надминавайки височината на Световния търговски център. Днес за сграда с най-голямо разстояние до върха се счита Тайпе 101 в Тайван. Реално погледнато обаче Сиърс все още има етажът на най-голямо разстояние над земята, а върха на антената му (която не е част от архитектурната му конструкция) е най-високата достигната точка изобщо – 527м. Естествено това ще се промени много скоро, защото в Дубай вече привършват строителните работи по сграда, която към този момент е 707м и продължава да расте нагоре. Засега тя не влиза обаче в класацията, защото още не е обитаема.
Фоайето на Сиърс ще ви подведе, че е лесна и бърза работа да се качиш до върха й. Няма по-трудно нещо за турист в този град. Необходими са почти два часа, за да минеш всичките проверки за оръжие, опашки за билети и асансьори нагоре и т.н. Личи си страха на американците от повторна терористична атака над някои от небостъргачите им.
От 103-ия етаж на мегаструктурата, според рекламата й, се открива гледка към 4 щата, въпреки че аз повече от небостъргачи, къщи, улици и езерото не видях. Градът се простира докъдето ти стига погледа. Тук ми идва наум един Алеков цитат, който, въпреки че е писан преди повече от сто години, звучи, сякаш е казан днес: „Че то не е град като град - отишло, че се не видяло! Разбира се, че пешком ако тръгнеш, ще се отчаеш още от първата улица. Вървиш пет, вървиш десет километра по едно направление, и няма край. Седнеш в електрически трамвай и вървиш час, час и половина и се допреш до някой парк. Вземи, че изходи този парк, ако ти държат нозете, па ако обичаш, и зад парка оттатък, все град, все Чикаго. Качиш се до изложението на параход и вървиш, вървиш, колкото от Никопол до Свищов, и стигаш до Линколнския парк, а зад Линколнския парк пак къщи, пак фабрики, пак Чикаго”.
През юни фурор в мегаполиса предизвика номинацията му за кандидат-домакин на Олимпийските игри през 2016г, наред с Мадрид, Рио де Жанейро и Токио. Всъщност това не е първият опит на северния град да приюти спортните надпревари. Битката му за домакинство започва от 1904, когато на косъм губи възможността и игрите се провеждат в Сейнт Луиз, столицата на щата Мисури. През 1952 и 1956 пък не е избран. Сега се очаква, че наличието на голямо летище, добра инфраструктура и силна подкрепа от местния бизнес ще натежат в подкрепа на Чикаго и на 2 октомври догодина ще чуем това име при обявяването на победителя.
Между другото, проучванията показват 76% подкрепа за инициативата сред местното население. И по-важното бизнесът в града обещава да поеме всички разходи по кандидатстването и провеждането на Олимпиадата. Всъщност в последното десетилетие представителите на различни компании в Чикаго са дарили над 1 милиард долара за подобрения по забележителностите и сградите наоколо. Редовна практика е обикновените граждани и големите бизнесмени да застанат рамо до рамо в каузи като ремонта на Арт института (една от най-големите галерии в САЩ), района около планетариума и аквариума, общинските училища и изграждането на Милениум парк. В подкрепа на кандидатурата застават и телевизионната водеща Опра Уинфри и олимпийския шампион Майкъл Фелпс. Финасирането също ще се впише в намеренията на МОК за намаляване на разходите покрай организирането на игрите – само 5 милиарда долара. Припомням, че Атина надвиши бюджета си четирикратно, а Бейджинг достигна колосалните 40 милиарда долара.
Покрай уеб-сайта на събитието пък се разгоря небивал скандал, терзаещ организационния комитет и най-вече журналистите от четирите големи телевизионни канала и двата вестника вече втори месец. Става дума, че според стандартите на МОК всеки град-кандидат трябва да запази интернет-адрес включващ името му, годината на провеждане на игрите и завъшващ на .com (става и .net и .org). И тук идва спънката – младият ентусиаст Стив Фрейн е регистрирал през 2004 година домейни с комбинация от имена на градове и години, според вероятността те да бъдат евентуални кандидати за провеждане на Игрите. Така например той е собственик на адресите www.chicago2016.com, www.tokyo2016.com, и още над 40 други. Според собствените му думи, е искал да създаде място за „обширна дискусия” за ползите и вредите от надпреварите. Това не го спира да отговори с „Не!” на вежливата молба на организаторите да им предостави адреса, за да го ползват като официален сайт. Сега те поддържат www.chicago2016.org и твърдят, че Стив го прави с користна цел – да получи възможно най-голяма цена за притежаваното име...

Петър е представител на друга голяма група „жители” на Ветровития град, нелегално пребиваващите. Пристигнал е тук съвсем тривиално – като студент на бригада. И още по-тривиално решил да остане – заради добрия живот. Първоначално работел из хотелите на Флорида, но когато визата му изтича се премества в покрайнините на Ню Йорк. Големият град му дава възможност да си намери по-лесно работа, въпреки липсата на работно разрешително. Там имат нужда от толкова много хора, че изобщо не те питат какъв си, що си. Особено за тия, бачкаторските позиции. Те повечето хора в бюфетчето, където работех в началото, са нелегални, признава чистосърдечно свищовлията.
В средата на лятото се премества в Чикаго. Не желае да сподели причината, но едва ли е в 15000 ресторанта в града. В първите дни очите ми бяха на четири, разказва бившият студент. Знаете за славата на града от 20-те години – Ал Капоне и цялата история с гангстерите и търговията с алкохол. И незнайно защо си мислех, че иззад ъгъла винаги става нещо престъпно. А и нали сте гледали Батман, с целия тъмен образ на Готъм сити.


Бързо вметвам, че прототип на Готъм сити, градът, който човекът-прилеп спасява от злото, е именно Чикаго и ерата на гангстерите. Части от новия филм пък са снимани направо по улиците на Ветровития град. Интересната аналогия в случая е, че самият ми нов познайник е извън закона. Как те ограничава това?, любопитствам аз. Със сигурност затваря много врати, примирено отговаря българинът. Не можеш да вземаш стоки на кредит, препоръчително е да не се разболяваш, защото по социалния номер веднага ще разберат, че не си напуснал страната навреме и пребиваваш нелегално. Не можеш да имаш шофьорска книжка, нито да купиш кола, за жилище да не говорим (дори и да имаш парите), не можеш да имаш хубава работа. Не смея и да си представя какво става, ако имаш бебе...
Въпреки всичко това Петър твърдо заявява, че сега няма да се върне в родината си. Не вижда здрав смисъл да го направи. Тук може да работи по над 14 часа на ден, изкарва средно 3-4 пъти повече на час от средното за България. Плащат му кеш всяка седмица. От изкараното успява да изпрати на родителите си. Нещо като компенсация, че не може да е край тях в старините им.
Има всичко. И все пак е сам.

Чикаго - светът на роботите (част 2)

В съвременния свят, с всичките тези МР3-плейъри, смартфони, все по-малки преносими компютри и интернет-мрежата, опасала цялата планета, технология е дума, станала част от живота ни и като че ли нищо вече не може да ни учуди. Преди седмица обаче на другия край на планетата приключи петото годишно изложение за хай-тек изобретения, NextFest, проведено тази година в Милениум парк, Чикаго.

Самият парк е технологичен остров сред околните небостъргачи и бесния ритъм на един от най-големите градове в света. Зелените площи са разположени върху паркинг с 2000 места, под който пък действа разпределителна гара. Всичкото това на стойност $475млн. и то точно в центъра на града. По-интересното в случая е, че охраната на парка се придвижва в пределите му върху сегуей, модерно превозно средство, състоящо се в платформа на две колела. Движението става чрез навеждане напред, а спирането – с изправяне, назад.
В Милениум парк се намира и един от най-популярните паметници в Америка – наричан оригинално “Cloud gate”, а по прякор – Бобът. Това е и най-фотографираният обект в целия град. През 1999г групата архитекти, които правят проекта за парка обявяват конкурс и сред 30те кандидати печели Аниш Капур със стоята стоманена конструкция. Направен от 168 идеално полирани листа стомана и планиран първоначално да бъде около 50 тона, в крайна сметка целият монумент излиза двойно повече и налага още куп архитектурни промени наоколо заради теглото си. Дори не успяват да го довършат за откриването на парка през 2004г, а и надвишава предвидения бюджет с 383%, достигайки $23млн.




Фонтанът Краун е другият известен обект на съвременното изкуство. Идеята му е проста – в двата края на огромна гранитова плоча са изградени две кули от стъклени тухли. Във вътрешността им са поставени LCD монитори, който показват лицата на различни жители на града. Тук е и заиграването с типичния за готическата архитектура в Европа мотив с водоливниците – гаргойли, които сякаш „изплюват” дъждовната вода настрани от сградата.
Третият много важен акцент за облика на Милениум парк е Джей Прицкер павилиън, което може да се нарече летен театър, въпреки че има много повече функции. Интересното за него е, че е проектирано от Франк Гери, същия, който направи плановете за музея за съвременно изкуство Гугенхайм в Билбао.
Шатрата на хай-тек изложението е разположена по средата на всичко това. Условно разделено на 10 сектора, изложението представя разработки на водещи технически университети и дизейнерски студиа в областта на роботиката, интериорния дизайн, компютърните технологии и опазването на околната среда. Ще се опитам да обясня основните акценти, колкото и да е трудно с човешки думи да се обяснят нечовешки неща:


Hoops interactive Kiosk
Разработен в студиата на най-мощния производител на компютърни игри, EA Sports, този 360-градусов дисплей позволява да се завъртиш около него и винаги да виждаш картина. По-важното е и възможността за диалог с образа на екрана, в случая това е играчът от NBA Дуейн Уейд. Свръхчувствителна камера позволява на посетителите да разговарят с виртуалното му копие и дори да замахнат, сякаш хвърлят топка към коша, а образа на дисплея оценява опита им. Истинската звезда тук наистина е компютърната симулация на лицето на баскетболиста, конструирана с помощта на най-новите технологии за анимиране на човешка визия.

Modular Snake robots
Най-накрая се появи змия, която и Индиана Джоунс ще оцени по достойнство. Така започва ревюто за този робот в едно от водещите технологични списания в Америка. Проектирана е да помогне в почти всичко – от спасителни мисии до елементарни поправки на водопровода, да речем, роботът-змия използва част от истинските движения на животното, както и типично роботски, за да пропълзи или да преплува дори и най-опасните терени. С камерата, прикрепена към тялото му, този робот дава възможност да надникнем на места, където нито хората, нито по-широки роботи биха достигнали.


iPoint presenter
Този „уред” позволява управление на компютъра без реален допир между човека и него – само с движение на ръцете. Това е и всичко, което ви трябва – чифт ръце. iPoint проследява движението на дланите ви чрез вградени камери и отразява направения жест върху екрана на компютъра. Сивата кутия позволява да преместваме обекти, да натискаме бутони или да променяме размера на обекти от софтуерната среда. Така пък се отварят нови врати пред разработчиците на компютърни игри и на хората с увреждания, за по-лесна работа с компютъра.


Toyota i-swing
Със своя дизайн този футуристичен модел на Тойота изглежда по-скоро като уред за отмора, отколкото като кола. Нарочно е направена с такива размери, за да може да се използва както по тротоарите, така и върху асфалтовия път. Има я дори възможността да си говориш с човека от съседната такава кола на пътя. В допълнение колата запомня навиците ни и още с влизането се променя спрямо тях – наглася сама температурата вътре, запомня любимата ни музика или пък предпочитаните цветове.


Gigapan
Вече няма нужда да си фотограф от световна класа, за да направиш добра панорамна снимка. След две-годишно сътрудничество университетът Карнеги Мелън и НАСА представиха компютъризирания статив за фотоапарати Gigapan. Освен това има памет за хиляди снимки и сам си сглобява поредните изображения в една цяла снимка от десетки мегапиксели.

Immersa-dome
Това е първата в света мултисензорна система за създаване на виртуална реалност, базирана върху прожектирането на образи в сферичен екран. Зад това сложно обяснение се крие машина, подобна на сешоар с каска от бъдещето. Просто се наместваш удобно под купола и влизаш в HD-картинката. Седалката ти вибрира, усещаш вятъра в косата си и аромат, в съответствие с картината. Край на обикновената телевизия!


Brainball
Отпускаш, изчистваш съзнанието си и се опитваш да преместиш предмета пред себе си само с мисъл. Това вече е възможно чрез Brainball. В нея двамата участници сядат на масата с ленти, измерващи мозъчната им активност, на главата. Тези ленти отчитат нивата на алфа- и тета-вълните, както и нивото на стрес и изпращат данните към компютър, който премества топчето в съответната посока – далеч от напрежението и по-близо до „спокойствието”.

Ветровитият град Чикаго и неговите трудови хора (част 1)

Разказ за Чикаго предполага да се започне с най-внушителното нещо в града – Сиърс тауър. Аз обаче ще започна от нещо, не по-малко впечатлително. И това са няколко от стоте хиляди българи, живеещи там.

Бай Иван изглежда като типичен балканец. През всичките си черти – от нервното каране на поверената му маршрутка по шест-лентовата магистрала, до грубоватото изтръскване на угарката от цигарата си през прозореца, тукашния манталитет не го е напуснал дори след 9 години прекарани оттатък Океана. Част от амплоато му е и лекото присвиване на очи и моменталното „Ама ти сега за какво си дошъл тука?”, наивно зададено в мига, в който разбира че сме сънародници.
Започвам разказа си именно с него – глава на семейство, един от над 100 хил. българи, живеещи наоколо, негласен „лидер” на група нашенци, които се допитват до многогодишния му имигрантски опит всеки път при нужда. Той е и един от първите, когото срещам след кацането си, а, предполагам, така е и за стотиците клиенти на същата хотелска верига.
Наричан почтително от доверените си хора бай Иван, вероятно заради възрастта и опита си, Иван Петров е около 55-годишен, родом от някакво село край Варна, чието име смотолевя набързо, сящаш е маловажен детайл от живота му. Дом за него и двамата му сина сега е Чикаго. Както и на още около 100 хил. български емигранти. Не ми е необходимо доказателство за това – за първите ми 15-20 мин на американска земя Иван е 4-ят българин, когото срещам. Нашите хора са буквално навсякъде – от гишетата за билети, през багажното обслужване, до шофьорите на маршрутки...
Всъщност летището в Чикаго е първият сбъсък с американската неспособност да строят на дребно. Леко стряскащо със сериозната си митническа проверка на влизане в страната и повече от приветливо, докато я напускаш, O’Hare е една от възможните спирки в САЩ за идващите от Европа пътници.
След френското „Шарл дьо Гол” очаквах и на чикагското летище да видя спа-центрове, зали за медитация и масаж. Може би ги пропуснах в олелията от терминали, безмитни магазини, ресторанти и прочее удобства за близо 76-те милиона пътници, които се извървяват оттук годишно, правейки го второ по натовареност летище в света. За любителите на статистиката мога да добавя, че летището приема полети от 60 различни точки на планетата, като ежедневно тук кацат или излитат между 2000-2500 самолета. Бързо ме застига и клюката-обяснение на какво се дължи масираното присъствие на българи сред персонала – от няколко години летището се стопанисва от поляк. Затова и сантиментът му към всякакви славянски субекти, живеещи наоколо. Почти целия персонал е съставен от сърби, албанци, укранци и поляци. Тук се намесва и демографията, която твърди, че повече на брой поляци и сърби на едно място има само в столиците на техните държави.
На Иван се пада честта да пренесе мен и двата ми куфара до скромното хотелче в Шилер парк. Той е шофьор на маршрутка. Работи това около 9 часа на ден, през последните 6 години. Донякъде е горд, че е намерил такава работа и се е задържал толкова време на нея, но от друга страна обмисля смяна в професията си. Признава, че този път със сигурност ще работи за някой от другите българи, развиващи бизнес в района. И заради спокойствието, и заради по-добрите условия, и възможността да избягаш от английската реч наоколо.
Бързо разбирам, че българите в Чикаго държат много на хората от своята черга. Често е срещано всичките работници в дадена фирма да са само българи, или пък да се наемат помежду си. Полу нашега, но като че ли по-скоро наистина Иван заявява, че винаги се намира помощ в труден момент – другар, или поне приятел на твоя другар ще може да протегне ръка ако ти потрябва кредит, застраховка или пък имаш проблем с визата.
Сегашното му занимание го събира с колеги и мениджъри индийци. Те са една от другите големи етнически групи наоколо. И като че ли всичките хотели край летището са стопанисвани от тях, през мениджмънта, до почистването.
Чикаго е третият по големина град в САЩ, а със деветте и половина милиона жители на градската си агломерация се нарежда на девето място в Западното полукълбо.
Наричат го по много начини – Ветровития град, Втория град, мястото, където нещата се случват... но нито едно описание не може да представи ритъма, в който тази многомилионна ---- пулсира 24 часа на ден.
Основан през 1837г, Чикаго се разширява бързо като размери и значимост. Главно заради местоположението си – служейки като свързваща точка между големите езера и река Мисисипи, а оттам и до Карибско море, градът расте заедно с нуждата от транспорт на стоки.
Няколко са крайъгълните камъни в историята му. Първият от тях е Големият пожар от 1871г, който унищожава около 1/3, основно от бизнес-сградите в града. Това слага началото на една мащабна промяна на плановете за града, превръщайки го в град със световно значение. Започва изграждането на нови и все по-високи сгради, включително и първия небостъргач с впечатляващите за тогавашното време – 10 етажа! Нараства и населението, като до 1900г то вече е 3млн. Сред другите маркери в линията на времето откриваме обръщането на течението на р.Чикаго, гангстерската ера от 20те години на миналия век и разрастването на същите ония кланници, на които Алеко Константинов посвещава страници наред в пътеписа си. По-възрастните американци биха отбелязали и паметния конгрес на Демократическата партия от 1968, а кореняците чикагци – избирането на Ричард Дейли за кмет през 1989г. Космополитните граждани на света ще добавят и построяването на Сиърс тауър през 1974г. Всяко от тези събития е ключово, за да виждам такъв Чикаго днес, близо 200 години след основаването му.
Вече съм в Шилер парк, едно от предградията на мегаполиса. Случайно се случва така, че хотелът ми е тук. Иначе този район е извесен с изключително многобройната група българи, които живеят наоколо. Нарочно се оглеждах, но повече от двойка литовци не видях. „Утеших” се с това, че кварталът е голям, пък и сега съм в робята на турист и време за губене няма!
Едва ли има друг град по света с толкова любопитна история на своя кмет. В общи линии фамилията на настоящия управник е свързана с властта в града от преди 50 години. Бащата Дейли изкарва на градоначалническия пост 21 години. В края на сегашния си мандат, шести поред, синът Ричард Дейли ще е навъртял с година повече. Интересно е как е изкарал толкова на този пост.
Когато идва на власт Ричард Дейли започва една продължителна, неуморна и много добре преценена политика за премахване на основните „язви” в града. За всичките си години в Общината изгражда над 70 мили нови улици, засажда над 500.000 дървета и завършва много агресивна и в крайна сметка успешна кампания за премахването на всички графити от града. Освен това, реновира мостовете по реката в централната част на града, както и налива $200млн. за подобренията на Navy Pier (зона за развлечения, станала един от символите на града със своето виенско колело). Днес само тази атракция привлича доходи от порядъка на $1,2млрд. годишно. За целия град пък се отчитат над 44млн. туристи.
Втората българка по пътя ми срещам в супермаркет на една от големите вериги в Америка. Тя ме познава по различния акцент, аз нея – по името – Божидара, някак не звучи американско. В този момент е заета с подреждането на консерви с ананас, но успява да ми разкаже, че е тук от три години, дошла е за да учи. През деня посещава занятията по графичен дизайн в Колумбийския университет. А вечер работи. Звучи някак типично за другата голяма група българи в САЩ – дошлите тук да завършат образованието си.
Божидара не може да каже колко точно са българите-студенти наоколо, но твърди че е често срещано. Причините са доста – нивото и качестовото на образование, безпроблемното признаване на получената диплома навсякъде, а и възможността после да си намериш добре платена и престижна работа. Съществува и друг мотив да запишеш висше оттатък Океана – докато учиш нямаш проблем с имиграционните. И се намират и такива „студенти”, които записват, по-скоро за да изкарат междувременно някакви пари, отколкото да получат дипломата накрая. Нашенката опрпеделено е амбицирана да го завърши и дори е решила да намери своето място в рекламния бизнес. Била е на стаж лятото в едно от студиата за графичен дизайн и е впечатлена от начина по който се работи и се гонят срокове. Тук има надскачане с идеи, разказва българската. Никой няма да те гледа накриво, затова че имаш по-добри предложения. Напровтив. Това повишава доверието им в теб и ти възлагат все по-отговорни и важни задачи.
Българката с умиление разкава и за една случка от миналата година. Денят бил 3-ти март и тя имала някаква работа покрай сградата на общината, когато вижда там окачено българското знаме, наред с американското. Следва почуда и премигване няколко пъти, невярваща какво вижда. На другия ден във вестника и обаче прочела обяснението – това е дългогодишна традиция, още от времето на бащата-кмет-Дейли – да обявяват 3-ти март за Ден на България в Чикаго и да поставят знамето ни на фасадата...
Божидара продължава с нареждането на стоката, а аз излизам и продължавам към най-оживената улица в града. Устремена право насевер Мичиган авеню е предпочитана витрина за всичките световни марки за дрехи и бижута. Със свои монобранд магазини тук присъстват Cartier, Dior, Hugo Boss, Louise Vuitton и познайници на всяка шопинг-маниачка. С други думи в северната си част Мичиган авеню е това, което столичната ни Витошка се опитва да бъде и само на цени успява.